Всеки ден възприемаме света със сетивата си. Виждаме предмети, чуваме звуци, докосваме повърхности. Всичко това изглежда толкова непосредствено и "конкретно"! Но дали това наистина е реалност? Или просто се движим в малка част от една вселена, съставена от множество нива, видими и невидими? Съвременното и древното познание, физическото и метафизическото, ни приканва да се замислим над този вечен въпрос.

Ежедневният ни опит често ограничава разбирането ни. Свикнали сме да разпознаваме света само чрез това, което можем да видим, докоснем или измерим. Под повърхността на това "нормално" възприятие обаче съществуват много други реалности. Физическите реалности, които се изплъзват на сетивата ни, съжителстват с метафизични измерения, натоварени със смисъл и мистерия. Помислете за макрокосмоса и микрокосмоса: две крайности, в които ежедневието ни се разтваря в почти неразбираеми мащаби.

Във физическата сфера Вселената се разкрива на многопластови нива на реалността. На космическо ниво можем само да зърнем необятността. Частта, която можем да "видим", представлява само 5 % от цялата позната вселена. На макроскопично ниво това, което възприемаме, нашата реалност изглежда конкретна. Дори един обикновен предмет обаче, като например стол, крие съвсем различна истина. На субатомно ниво се сблъскваме с вселена от частици, които следват неинтуитивни физични закони. Експериментите за квантово заплитане показват как на субатомно ниво две частици могат да бъдат свързани мигновено на големи разстояния, сякаш игнорират концепцията за пространство и време. Алберт Айнщайн и Нилс Бор са първите, които разклащат основите на представата ни за реалността, опитвайки се да отговорят на известния въпрос: "Съществува ли Луната, когато никой не я гледа?"

Наред с физическите нива се простира и загадката на метафизичното. Метафизиката изследва онова, което не е непосредствено възприемаемо, поставяйки под въпрос самата същност на битието. Древните гърци, като Платон, са си представяли свят на "идеи", съвършен и неизменен, на който материалният свят е само слабо копие. Всички си спомняме алегорията за пещерата: окованите във вериги хора зървали само сенки по стените, но никога не виждали пряката светлина на истинското Слънце.

Сродни понятия се срещат и в източните философии. В индийската традиция "воалът на Мая" описва феноменалния свят като илюзия, която забулва истинската същност на реалността. От друга страна, религиите, мистицизмът и духовността тълкуват това невидимо измерение като място, където душата или "азът" се свързва с трансцендентното.

Но как можем да разграничим физическото от метафизическото? Този въпрос ни води до един от най-дълбоките въпроси в историята на философията: какво е реалност?

Древногръцките мислители, като Аристотел, се опитват да разделят света на субстанция и случайност. Субстанцията е това, което съществува само по себе си, а случайността е това, което съществува във връзка с нещо друго. Техните изследвания поставят основите на хилядолетни спекулации.

Днес учените, както и философите, продължават да си задават въпроси. Съвременната физика например съчетава класическата онтология с познавателния релативизъм. Според Вернер Хайзенберг, бащата на принципа на неопределеността, самото наблюдение модифицира наблюдавания обект. С други думи, ние никога не можем да познаем реалността в "чист" вид. Това, което възприемаме, винаги е отражение на нашето участие в познавателния процес.

Следователно сме ограничени от телата си, сетивата си, езика си. И все пак желанието да узнаем какво е истинско ни води отвъд всички трудности към териториите на познанието .